Живи ли са?
Това беше първото, почти животинско изречение, което излезе от устата ми, когато се събудих след упойката. И в този момент, още преди да разбера какво точно се е случило, вече знаех: животът ми никога повече няма да бъде същият.
Цялата ми бременност беше една непрекъсната битка – на легло, контракции, медикаменти, серклаж, опити след опити да спрем нещо, което тялото ми сякаш бе решило да ускори. В 23-та гестационна седмица постъпих в болница с разкритие. След още седмица ме преместиха по спешност в АГ болница във Варна. Помня вибрациите на линейката – как всяка една от тях предизвикваше нова контракция. Помня страха и болката. Помня системите, които тайно увеличавах да текат малко по-бързо, за да намалеят контракциите, въпреки, че бях наясно колко много натоварват сърцето ми. Нито шумът в ушите, нито гръмките удари на сърцето ми можеха да спрат желанието ми да задържа бебетата в мен още един час, още един ден, още една седмица…
През последната седмица преди раждането контракциите ми бяха на 6-7 минути денонощно. Това бяха родилни контракции. По стените в стаята ми, вероятно още стоят следи от нокти. Стисках всичко … ръцете, зъбите, душата си. Само конецът на серклажа държеше бебетата.
И в 28 г.с. родих по спешност при д-р Танев. Невероятен специалист и човек. Първите пет дни след раждането са замъглени. Помня само болницата, гласа на жената в съседната стая – психолог, която успя да събере няколко разпилени частици от мен. Помня как чувах бебета да плачат в отделението, а моите… моите бяха интубирани няколко етажа по-долу.
Преди да ги видя за първи път, знаех, че ще са малки. Но никой не може да си представи колко малко е бебе от един килограм, докато не го види!
Няма да ви лъжа. Не мога да кажа, че съм усетила пеперуди в стомаха и че съм ги обикнала от първия момент, в който ги видях … страхът замъгляваше всяка една емоция.
И тогава започнаха въпросите в главата ми: Ще оцелеят ли? Ще виждат ли? Ще чуват ли? Ще дишат ли? Ще проходят ли? Ще ги чуя ли да ми казват „мамо“?
Това бяха мислите ми в следващите два месеца, в които имах право да ги виждам пет минути веднъж седмично.
Защото „кенгуру грижата“ в България е повече мит, отколкото практика.
В това време, цеденето ме спаси психически. На всеки три часа. Ден и нощ. Вкъщи нямаше бебета, но се будех с аларма и се чувствах поне малко майка. След два месеца фризерът ми беше пълен с кърма. Чакаха ме. А аз чаках тях.
Съпругът ми… той беше моята скала. Не съм вярвала, че човек може да бъде толкова тихо силен, толкова стабилен, толкова светъл в момент като този.
И точно в деня, в който реших да повярвам, че всичко ще бъде наред и най-накрая да им купя дрешки за недоносени, се обадиха от болницата: спешно трябва да бъдат поставени инжекции в очите на близначките. В рамките на часове. Иначе, може да бъде фатално.
След още един месец престой в дома за доотглеждане във Виница, учене, страхове и малки победи, най-накрая ни изписаха. Прибрахме се. Три месеца по-късно. Оттогава до може би преди няколко месеца не спирах да бързам. Исках да пораснат, да настигнат връстниците си, да „влязат в норма“. Не умеех да се наслаждавам на малките моменти от притеснения.
Имахме много трудности с храненето. Докато нахраня и двете, ставаше време за следващото хранене. Гонихме норма…Теглих ги сутрин и вечер, и всеки грам беше малка победа, а всеки свален грам – погром за мен.
Днес ли?
Днес те са живи.
Днес тичат, говорят, пеят, смеят се. Любопитни, добри, възпитани. Почти три години по-късно, моите 1-килограмови борбени души са чудо.
Това беше моето смирение. Моят урок. Моята тиха, но най-голяма победа.
Благодарна съм.
И оттук нататък си пожелавам само едно: изпитанията им да бъдат по-леки. Защото най-тежките вече ги преминаха още преди да могат да държат главичките си.
Вярвайте. Чудесата понякога тежат точно 1 килограм!
За финал, искам да благодаря на Карин дом, които бяха до мен през последните 3 години.
Нери ( рехабилитатор) следеше двигателното развитие на децата и ме насочваше стъпка по стъпка – през обръщане, лазене, изправяне, до първите им крачки. А Светла (логопед) ми даваше подкрепа и насоки за храненето, говора и всички онези детайли, които само една майка на недоносени знае колко са важни.
Благодаря на тези две прекрасни дами и на фондацията, че вярваха в децата ми, още преди те самите да могат да повярват в себе си. Че бяха нашата опора, нашето знание, нашето спокойствие. И че превърнаха един труден път в по-светъл, по-уверен и по-лек.
Това, че вече нямат нужда от посещенията на екипа за „Ранна интервенция“ на Карин дом, е огромна радост за мен, но днес ми беше доста емоционално, когато си казвахме „Чао!“, особено с Нери, която ги познава от бебета, тежащи 2,5кг.
Довиждане и успех, мили момичета!
Леа и София – прекрасни, пораснали и вече готови да поемат по своя път уверени и самостоятелни. За нашия екип остава голямото удовлетворение, че бяхме част от това пътуване. Разделяме се с тъга, защото станахте част и от нашия свят, но и с радост, че вече можете да продължите напред без нужда от повече подкрепа.
