За „десетте златни правила”, супер-мама и гневните ни избухвания
Какви щастливци сме, че живеем във века на информацията! Или пък… обратното?! Сякаш и децата се раждат научени да боравят с технологиите. Преди да могат да говорят и ходят те вече „щракат” по таблета! А ние… не можем една „манджа” да сготвим без справка в google. Компютърът отдавна не е екстра, а естествена част от ежедневието ни – като електричеството, водоснабдяването, транспорта…(какво ли ще е новото след 20 години?). Дилемата „за” и „против” информационните технологии отдавна вече не е актуална. Никой не ходи за вода до кладенеца, не чете вечер на свещ и не отива на работа на кон! Защо да се лишаваме от благата на цивилизацията, защо да лишаваме и децата си?! Как ли са се оправяли бабите и дядовците ни… За добро или за лошо ние сме различни, нашето време е различно!
Но понякога… не ви ли идва в повече: „Десет правила да си успешен родител”, „Пет неща, които да не казваш никога на детето си”, „Шест неща, които задължително трябва да му кажеш ”, „Седем начина да се справим със…” и купища още „да правим..”, „да не правим..”, „да казваме..”, „да не казваме..” ни заливат от фейсбук, вестници, телевизионни предавания и всякакви сайтове. Лесно ли е да си родител? Как са ни отглеждали и възпитавали нас без „десетте златни правила”? Да си добре информиран е безценно богатство, но как се получава на практика в ежедневието? Често родителите, които идват на консултации по различни поводи, споделят: „като ми скъса нервите забравям всички правила”, „ръката ми хвръква преди мисълта”, „лесно е да се говори, ама като ми прекипи…” А как е при Вас? Познато ли Ви е това?
Нашите най-прекрасни и любими деца понякога могат да бъдат голямо изпитание за психиката ни. Спомням си как в един такъв момент на крайно физическо и психическо изтощение извиквам на моята две годишна дъщеря: „Искам да си почина! И аз съм човек!” „Нееее! Ти си Мама!” е незабавния отговор! И с това е казано всичко…
А още по-ужасно е когато в момент на безсилие, водени от неовладяна емоция се разкрещяваме, тупнем го по… памперса…! А понякога, за съжаление, и много по-лошо се развиват събитията. Тук не става въпрос за домашно насилие, а за това как и на най-търпеливата и любяща майка понякога не й издържат нервите. В някои държави това „се брои” за домашно насилие! Защото детето си е дете! А ние – ние сме възрастните, ние сме тези, които трябва да владеем „десетте златни правила”, ние сме тези, които трябва да владеем емоциите, действията, думите си. Но колко е трудно понякога! Случва се детето преди нас да забрави афективния ни изблик, а ние много по-дълго да сме измъчвани от вина, угризения, самообвинения…
Няма по-тягостно чувство за една майка от собствената й присъда след една такава сцена.
Често след като сме избухнали и после, заляни от вълна на съжаление, се втурваме да прегръщаме детето и да го обливаме в сълзи и целувки. Още по-лошо! Това напълно го обърква и разстройва.То получава грешни послания, които изобщо не разбира! Това може да е мехлем за разстроените ни емоции, но не и за детето. Какво да направим тогава? Как да поправим случилото се? Всеки греши! Станалото – станало! В такива моменти, когато сме „изтървали” нервите си е по-важно да не правим нови грешки. Първо овладейте собствените си емоциите! Не се втурвайте да прегръщате детето, то си има своите чувства в този момент, с които ще му помогнем да се справи, но след като се справим със своите! Всеки има свой начин „да изпусне парата” – спомнете си вашия. Дишайте дълбоко! Измийте ръцете, лицето със студена вода! Излезте за минута на терасата, сменете обстановката, идете в другата стая! Движете се! Дайте си малко време. Когато сте се успокоили идете при детето. Сега е време да „облечете в думи” случилото се. Трябва да му обясните откровено, но много кратко и разбираемо станалото: „Мама много се ядоса и затова се развика“. „Ядосвам се когато правиш така, а аз не мога да те накарам да ме послушаш.“ „Съжалявам за станалото. Скарах ти се, защото се ядосах, а искам да те науча, че…. „Това, че съм ядосана не значи, че не те обичам, а напротив… обичам те и искам да те науча…“ „Сега и на двамата ни е тъжно, и двамата сме обидени..“ Не искам да правя така, и ти не искам да правиш така.. Сигурно и ти си ми ядосан, сърдит, обиден…Хайде да видим как може друг път да не стигаме до тук!“ „Как можехме да се разберем така, че хем ти да си доволен, хем аз! Сигурно имаше и друг начин, без да се караме. Хайде да помислим заедно..”
Намерете вашия вариант за обяснение – като първо признаете правото на своите, но и на неговите чувства и желания; после обяснете защо се е стигнало до там и помислете заедно как друг път да не става така. Накрая може да го прегърнете, но първо трябва да разясните ситуацията на детето. Както казва Франсоаз Долто: „Всичко е език”.
Децата имат потребност, а и способност всичко да разбират! Ако им го обясним!
Ако им го направим разбираемо. Не винаги можем да ги предпазим от неприятните случки и събития, но можем да ги предпазим от това те да станат травмиращи за тях. Дори когато се касае за нашите грешки. И от тях може да бъде извлечена полза. Детето се учи да разбира, да разчита, да овладява емоциите си, да се справя с техните последствия и да ги овладява от нашето поведение и от реалните ситуации. Превърнете тази ситуация в урок за детето, но и за себе си. Защото Вашата работа с Вас самите не свършва до тук. Ако сме успокоили детето – не сме успокоили себе си. Защото „избухването” би могло да се повтори, потрети, въпреки че си обещаваме да не го допускаме повече. Време е да помислим кое е това, което толкова ни е ядосало? Дали е самата постъпка на детето? Или ежедневното ни изтощение? Или натрупване на много фактори, ядове, тревоги, ангажименти, задължения… Да се запитаме има ли в дъното на нашето избухване друг проблем, който трябва да разрешим? Или да преустроим деня си така, че да се чувстваме по-добре? Понякога ситуациите изглеждат неразрешими. Истината е, че „за всяка болка си има билка“. Понякога наистина не можем да променим реалната ситуация около нас, но можем да променим отношението си към нея, може да сменим гледната си точка…Няма нищо лошо в това, ако потърсим съвета на специалист. Това може да ни спестим много болка и време. Понякога малко помощ е достатъчна. А и психолозите, психотерапевтите познават особеностите на детското развитие, могат да помогнат. Да си майка не е лесно! Затова е толкова хубаво! Майката не е човек. Тя е Мама! Тя е свръх-човек!
И за успокоение ще Ви кажа, че това не продължава вечно! Някъде към втората-третата година малкото човече израства, става по-самостоятелно, дори извоюва тази си самостоятелност! Тогава е време и ние да се завърнем към другите си роли, да бъдем отново „нормални” хора, а не 24-часови супер-мами. Детето продължава да расте. А нашата роля в живота му се променя с неговото израстване. И още една добра новина – през целия си живот, минавайки през всички предизвикателства на възрастта, през всички моменти на опозиция, спорове, отстояване, постепенно отделяне (нищо страшно, просто расте), мама си остава Мама. Дори и най-големият мъж и най-многодетната майка, си остават деца за своите родители. Попитайте ги! А колкото до „десетте златни правила” как да бъдем добри родители – те се свеждат до едно много простичко нещо: слушайте сърцето, то следва детето!
Автор: Цветалина Йосифова, психолог – психотерапевт, специализант клинична психология, Фондация Карин дом Варна
Снимка от: jesserosten.com
