За контакт с нас
Адрес

Местност Свети Никола

ПК 104, Варна 9010

България

Телефон

052 302518

Тази история не е за Момченцето, което не може да ходи, а за Момченцето, което се учи да ходи

4 август 2015

Казвам се Цветалина Йосифова. По професия съм психолог. Специализирала съм психотерапия към Дружеството по позитивна и транскултурална психотерапия в България и съм сертифициран психотерапевт майсторско ниво. В момента специализирам клинична психология в Медицински университет – Варна. Работя в „Карин дом “ от лятото на 2011 г. Дойдох, водена от желанието да помагам на тези, които имат най-много нужда – децата! Но и водена от доста голяма доза любопитство и… случайност . Първото ми образование е медицинско – завършила съм за медицинска сестра, бях работила в „Реанимация“ и „Психиатрично отделение“. Но това беше преди доста години. От там дойде интереса и любовта ми към психологията… Докато учех – работех.

Работата ми беше в по-различна насока, затова казвам, че „попаднах случайно“, само че нищо не е случайно. Всичко стана бавно, постепено, стъпка по стъпка. Първо харесах тази приказна къща – скрита в сянката на дърветата – тя винаги ме е привличала. Започнах като доброволец. Първо харесах колегите – млади, красиви, усмихнати и раздаващи се хора, които разбират от работата си! А после – децата!

Никога няма да забравя първия си ден.

Влязох в залата за рехабилитация. Сесия имаше едно момченце с двигателно затруднение /по-късно разбрах името и всичко останало/. Тогава то беше за мен Момченцето, което не можеше да ходи. Един специалист го придържаше за крачетата, друг му показваше книжка и говореше с него в същото време /след това разбрах, че е логопед/. На крачетата имаше шини. Упражненията, които правеше, на вид лесни, изискваха от него огромно усилие – и двигателно, и волево. Отвреме на време го питаха: Боли ли? – Не! Искаш ли почивка? – Не! Виждах лицето му и огромното съсредоточение и усилие изписани на него. Извървя 2 метра сам, с опора. Най-дългите метри в живота ми. И каза: – Хайде пак!

Тогава разбрах – тук са истинските неща от живота, които си струват!

Тук са истинските хора! Реших, че повече никога няма да се оплаквам и да хленча за някакви незначителни неща! Много пъти съм разказвала този случай на групите по психотерапия, които съм водила извън центъра. Щом малкото момченце можеше това, значи ние възрастните трябва да можем всичко! Той е бил вдъхновение не само за мен… Само, че тази история не е за Момченцето, което не може да ходи, а за Момченцето, което се учи да ходи! Момченцето, което не се предава, а се бори! Момченцето, което не мърмори и не хленчи, а полага всекидневни усилия. Това е отговора ми защо работя тук и какво ме мотивира. Има още много други момченца и момиченца. И много такива истории. Има и тъжни истории. Както е безгранична човешката радост, така безгранична може да е и човешката мъка. Ето тези хора имат нужда от помощ. Всеки от нас може да е един от тях. И както рехабилитатора насърчаваше момченцето да не се отказва, да опитва, да вярва, да му помага, да го учи да може и да се справя – така и ние психолозите и психотерапевтите помагаме на хората да се изправят, да намерят сили в себе си да продължат, да видят вариантите, да направят избора си, да го следват и отстояват, да имат по-добър живот.

Както е казано в една поговорка „Дай на човека риба и ще го нахраниш за един ден. Научи го как да лови риба и ще го нахраниш за цял живот.“ Това е истинският смисъл на психотерапията. Това е и част от нашата работа с родителите на децата и семействата тук. Какво сме постигнали ли ? Това родителите и децата ще кажат. Не по благодарностите -ако сме си свършили работата добре, те няма да се върнат да ни благодарят, ще бъдат достатъчно силни да продължат без нас, защото това е естествения процес на израстване. Именно по това ще ги познаете – те си тръгват от тук по-силни, по-можещи, по-уверени. Как го постигаме ли? Заедно!