Моите незабравими моменти с Карин – спомени на Фелиция Гепен, сестра на Карин

КАРИН ДЕСИСЛАВА ФЕОДОРА БЕРНАДЕТ МАРИЯ ГЕПЕН СТАНЧОВ

Моята сестра Карин е родена в Лондон на 14 май 1935г. и е по-голямата дъщеря на Феликс Гепен и Илен Станчов. След 11-годишен съвместен живот моите родители изгубили надежда да имат собствено дете и започнали да обмислят осиновяване. Естествено, когато разбрали чудесната новина, радостта им била огромна. Майка ми, голяма романтичка, решила да нарече детето Карин, което на гръцки език означава специално съкровище, а и неин светец-покровител била Карин Шведска.

Карин беше три години по-голяма от мен и ние израснахме заедно, споделяйки всичко. Деляхме една стая, една баня, едни и същи играчки, точно както две сестри на сходна възраст. Между нас нямаше караници, разпри или нежелание да споделяме вещите си. Карин бе едно щастливо, винаги усмихнато дете – тя беше моят модел за подражание. Докато сестра ми лежеше в детското си легло и ме гледаше с големите си и красиви сини очи, аз се преструвах на клоун, за да я забавлявам. От малка научих, че моите играчки са наши общи играчки и че всичко, което имам, е добре да бъде споделено. Сега си спомням как, бутайки с цялата си детска сила, успявах да пускам неща в нейната кошара и как тя се бореше да ги хване и притисне към гърдите си. Тичайки в яслата с неуморното темпо на здраво дете, аз започнах да осъзнавам, че нашият ритъм се различава. Когато грабвах кукла или бутах дървено пате с всичка сила из стаята, реакциите на Карин бяха много, много бавни. Но тя винаги се смееше. Все още чувам изблика на смях, когато с огромни усилия за движение на ръцете си, тя хвана една стара парцалена кукла, която ѝ бях хвърлила.

Сестра ми и аз се смеехме постоянно. Смеехме се, защото бяхме щастливи заедно. На пръв поглед, за случайния непознат, ние не се различавахме много. Но все пак бяхме различни: аз бях нормално дете, а тя, по една случайност по рождение, страдаше от церебрална парализа за цял живот. В началото, веднага след раждането в дома на родителите ни в Лондон, състоянието на Карин не е било много явно. Тя е изглеждала едно много деликатно бебе и е била поставена на специална диета, и тъй като стабилно наддавала на тегло, лекарите решили, че няма нужда от по-специални грижи отколкото едно обикновено новородено. По-късно обаче, когато става ясно, че Карин не прави нещата, които би следвало да прави и не може да контролира движенията си, започват безкрайни консултации с лекари, специалисти и терапевти. На тригодишна възраст, докато Карин живее в Америка, специалист от Сан Франциско ѝ поставя диагноза спастична детска диплегия, известна като болест на Литъл, обикновено предизвикана от трудно раждане, при което главата на детето е подложена на значителен натиск за продължителен период от време. Внезапното освобождаване на натиска разкъсва мембраните на главата и води до менингеален кръвоизлив, една от причините за церебралната диплегия.

В продължение на шест години в Америка Карин беше подложена на безброй клинични тестове, първо с огромен оптимизъм от страна на околните, който в крайна сметка се превърна в разочарование и приемане, когато беше осъзнато, че тя ще остане окована в скоби, корсети и инвалидни колички за цял живот. След като се завърнахме в Англия в началото на 1945 г., ежедневните занимания с упражнения и терапия, включително говорни упражнения продължиха. В допълнение, три години по-късно стартира терапия по наскоро разработения метод на Бобат, терапия, която доведе до общо, макар и бавно подобрение. Всъщност Карин беше първият пациент на г-жа Бобат в Лондон. Паралелно, тя беше отлична ученичка и вземаше изпитите си с много добри оценки.

Карин се превърна в действително забележителна личност. Тя беше весела, забавна, мъдра. Тя слушаше и можеше да дава съвет и да утешава хората около себе си с топло разбиране. Нейната любов към живота беше заразителна, способността й да обича беше уникална. Тя беше жадна за знания, четеше много и имаше феноменална памет. Сестра ми обичаше особено много изкуството, музиката и балета; обичаше да рисува с пръсти и беше много добра в това. Тя се научи да печата на машина с големи усилия и с бавно темпо. Амбицията й, която тя не можа да осъществи, беше да бъде дизайнер на модели на мозайки на подовете в църквите. Тя много обичаше да посещава музеи. Една интересна случка илюстрира колко добра памет имаше. При едно посещение на музея Прадо й показаха няколко фотографии на картини на Леонардо да Винчи, които, поради липса на пространство в музея, бяха поставени в сутерена. Когато видя една конкретна картина Карин възкликна: „Но не можете да имате тази картина тук, тя е в едната от залите в музея на Виктория и Албърт в Лондон.“ И беше права.

Карин винаги задаваше въпроси – любимата й дума беше „Защо?“. Надарена със силна воля и решителност, тя се справяше с най-трудните упражнения и в ранните си младежки години управляваше електрическа инвалидна количка, която й даваше радостта на относителна независимост. Тя беше винаги готова за приключения – за излети, за пътувания. Ние заедно обикаляхме света. Любимото й място беше Светилището на Дева Мария от Лурд. Тя отиваше там с надежда, връщаше се изпълнена със сила, молейки се винаги за излекуването на онези, които бяха в по-тежко физическо състояние от нея. Тя умееше да говори и се превърна в център на внимание в нашето семейство.
Майка ни, която беше дълбоко религиозна, посвети живота си на Карин. Тя вярваше, че това е волята на Господ и се грижеше за нея с любов и отдаденост. Баща ни, който беше деен и зает светски човек, се научи на търпение от Карин. Тя го научи да сяда до нея и да чака думите, които идваха бавно. Тя го научи да спира и да се замисля за силата и мощта на вярата.

На 55-годишна възраст Карин почина така, както беше живяла: тихо, без суета, тя просто отлетя по време на вечерните молитви, в присъствието на майка ни и Анна, която беше посветила 45 години от своя живот изцяло на грижите за Карин. Тя ми беше казала сбогом няколко дни по-рано в Crans sur Sierre, нашият дом в Швейцарските Алпи, преди да замина за Испания. Тя отлетя като ангел, а празнотата в нашите сърца бе запълнена от топлината и великолепието на любовта, с която ни даряваше, подобна на Христовата любов. Моята сестра беше незабравим пример и модел за подражание в моя живот. Една истинска светица.