„Пощенска кутия за разкази“ – споделена история от Марияна Христова

Здравейте, казвам се Марияна и искам да споделя с вас моите спомени, впечатления и емоции от срещите ми и общуването с деца със Синдром на Даун.

Първата ми среща беше преди 16 години, първи ден на студентска практика в Помощно училище гр. Стара Загора. В двора на училището дотича момче, забравила съм името му, но все още помня лицето му – очите и усмивката. Забелязах онези характерни черти, които четяхме в лекциите по специална педагогика.

Помня онази силна прегръдка и ръкостискане при всяка следваща среща. Вече бях сигурна, че съм направила правилен избор за бъдещата си професия.

Това са спомени, които се надявам още дълго време да съхраня. След приятния спомен се връщам към настоящето. Вече десет години имам възможността да бъда ръка до ръка до тези „слънца”, които успяват да прогонят понякога облачното ми настроение и го правят по толкова лесен начин с дума, жест, с любов…

Всички деца са специални. Но децата със Синдром на Даун са една идея по- специални- сигурно хромозомите в повече им помагат да бъдат „по-по-най”. 

Приятно започва денят ми, когато едно момче ме погледне през очилата с широко отворени очи и ме попита: „ Миянче как си, как си, добре ли си?”. Добре съм – не си позволявам пред тях да не бъда добре. Харесва ми така да започва денят ми. Вълнуващо е да наблюдавам колко старателно се хранят и едни малки пръстчета се опитват да закопчеят копчето на жилетката. Разсмиват ме когато порасналата вече госпожица влиза в ролята на учителка и успява да въдвори ред в шумната стая, а големият батко грижливо води за ръка по-малките.

Притаявам дъх, когато излизат на голямата сцена да пеят, танцуват и свирят, толкова уверени в себе си, като истински артисти. Безспорно заслужават последващите бурни аплодисменти на публиката. А в късния следобед уморени от игри и смях клепачите натежават и се затварят за малко почивка.

Странно е усещането ми докато пиша. Трудно намирам най-подходящите думи с които искам да опиша своите чувства и да споделя колко прекрасни са тези „ слънчеви деца”.

Само тези, които са се докоснали до тях ще ме разберат, а на другите бих казала: Не ги подминавайте, не ставайте от пейката в парка, когато седнат до вас, подайте им ръка, няма да сгрешите.

Автор: Марияна Христова- специален педагог в ДЦДМУ “ Дъга“ гр. Велико Търново.

Разказът е написан по повод кампанията на Карин дом „Пощенска кутия за разкази“, която има за цел да популяризира възможностите на хората със Синдром на Даун, да покаже на широката аудитория човешкото лице отвъд диагнозата и предразсъдъците и да помогне на обществото ни да бъде по-толерантно, подкрепящо и разбиращо.

Снимка: https://themighty.com