Силата на думите – разказ от Виктория, 12 години

Ще разкажа за моя приятел Боби, който сега е на единадесет години и е аутист.

Когато бяхме малки, с него се срещнахме на една детска площадка. Той обичаше да играе в пясъчника и винаги пълнеше кофичките догоре с пясък. Така подреждаше голям замък. Явно много му харесваше, защото прекарваше доста време там. Когато отидох да се запознаем, той не ме поздрави, дори не ме погледна. Майка му ми каза, че не говори, но ако искам, мога да се включа в играта му. В началото, той не ми даваше, нито лопатка, нито кофичка, но с времето свикна, че съм около него и един ден ми даде своята синя лопатка.

Веднъж, докато играхме, над нас се чу самолет. Боби си запуши ушите и започна да пищи. Майка му дойде при нас и го успокои. Тя ми каза, че не харесвал силните шумове и се разстройвал, когато го изненадат.

При една от нашите срещи за игра, той донесе папка. Бях впечатлена, защото в нея имаше много картинки, които показваха различни действия, предмети и игри. Боби взе и извади една, която изобразяваше игра в пясъчник и ми я даде. Така аз разбрах, какво иска да правим и отидохме да строил кули от пясък.
За всяко нещо, което пожелаеше, той подаваше на майка си или на мен някоя картинка и го получаваше. Показа ми, че иска да се люлее. Заведох Боби до люлките и му помогнах да се качи на една от тях. В замяна, той ми подаде картинка изобразяваща прегръдка. Това много ме зарадва, защото, той не даваше на всеки да го прегърне.

Сега, той е четвърти клас, може да казва името си и какво иска. Използва все по-малко картинки. Има нов приятел.
Благодарение на приятеля ми Боби, аз разбрах колко са важни думите за нашия живот, защото с тях можем да изкажем емоциите си, чувствата си, да бъдем разбрани, удовлетворени и щастливи.

Автор: Виктория Морфова, 12 години от гр. Варна